Мъча се да запаля огъня в огнището, но дървата са сурови, не горят. Невзрачно пламъче полазва по повърхността на едно от дръвчетата, облизва го и издъхва мигом. Лютив дим изпълва кухнята. Драсвам втора клечка, но ефектът е същият. Коленичвам пред огнището и започвам да духам с уста, размахвам над струпаните дърва метлата, дано събудя блясналата искрица, но скоро и тя угасва. Не, без сухи дърва няма нищо да стане. Донасям сухи разпалки и драсвам отново клечката.
Пламъчето близва бялата купчинка, боровите дръвчета започват да пукат, запращяват и изплезват червените си езици. Но те са буйни, нетърпеливи и докато разтребвам, се превръщат в пепел, а в кухнята не се е усетил дори дъхът на топлината. Слагам още от разпалките, но до тях и няколко разцепени на по две сухи габърови дръвчета.
Пламъците заиграват буен танц, под тях блясват очите на жаравата. И едва тогава чак се събуждат те – суровите дърва, които аз в началото се мъчех да запаля. Те се пооглеждат колебливо, но като виждат вихрения танц на пламъците от сухите, протягат им плахо ръце, ония страстно ги поемат в прегръдките си и в огнището се извива неистово хоро. В кухнята става толкова топло, че започвам да се разсъбличам... Но добре че имах от сухите разпалки!
